8.11.2019 г.

След интервюто: Елена Павлова




Днес предиобед с Елена Павлова най-после успяхме да запишем веднъж вече отлагания 13-и епизод на Хост/Гост.

Интервюто беше планирано за миналата събота и неделя, но заедно с това на Велко Милоев отпадна поради най-смешната причина: седмица по-рано, докато боядисвах прозорците в дома на родителите ми, разлях огромно количество бяла боя практически навсякъде освен върху себе си. За щастие боята беше на водна основа и веднага се заех да огранича пораженията. Два часа по-късно излизах победоносно от душа и се самопоздравявах, че поне не съм причинил взрив, без изобщо да подозирам, че мокрите дрехи, отворените прозорци и захладняващото време ще ми докарат настинка и неприятна кашлица.

Тринадесети епизод обаче най-после се състоя (епизодът с Велко Милоев предстои в близките седмици) и мога единствено да благодаря на Елена Павлова, че бе така добра да прояви търпение и отново да ми отдели време.

Това предаване беше второто, което проведох през интернет. От тринайсетте имаше още три записа през Skype (Мартин Петков, Мартин Христов, Джовани Чемишанов), но те бяха на живо по интернет стрийма на радиото и единият от тях дори пропадна напълно заради ужасното качество на записа. 12 (Мартин Колев) и 13 (Елена Павлова) са форматът, който ми се искаше до опитам в по-бърза последователност и с минимално неудобство за гостите. На едно място вече писах, че записи в студио ще има и в бъдеще. Освен че всеки студиен запис изисква по-голям бюджет обаче, тези през интернет предоставят неочаквано удобство – Мартин Колев живее в София и лесно може да се придвижи до студиото, но хора като Елена Павлова, които живеят и работят в други градове, могат да бъдат интервюирани с дни или максимум седмица предварителна уговорка, докато седят в собствения си дом, вместо да планират графика си по време на служебни или посещения за удоволствие.

Какво научих от 13-и епизод на Хост/Гост:

Окей е да наричаш жената писател писателка. Елена Павлова е по-заета и по-отдадена на работата си, отколкото предполагах – телефонът ѝ непрекъснато бръмчеше и дори веднъж се наложи да прекъснем, за да приеме телефонно обаждане по въпрос за предстояща книга, а веднага след интервюто спомена, че продължава с превеждането. Елена Павлова е превеждала за малките книжки на „Орфия“ не какво да е, а „Фондацията“ на Айзък Азимов – книжки, които ценях извънредно много и прочетох с удоволствие в гимназията. Все пак интервютата лице в лице, било то с диктофон, в студио или както ще се състои това с Велко Милоев – в дома му, с помощта на преносимата студийна звукозаписна техника, която Еди Мелконян щедро осигури за радиото, тези интервюта имат предимството на по-прекия контакт и по-естествения диалог. На няколко пъти чисто и просто прекъсвах или говорех едновременно с Елена Павлова със свои мисли по темата заради забавянето по трасето и липсата на непосредствен контакт. (Вярно е, че съществуват видеоконферентните разговори, но не съм почитател на говорещите глави в отделни прозорчета на екрана – не е точно интервюто виз-а -ви, за което говоря.) Не на последно място – с удоволствие говоря с гостите си и научавам нови неща от тях; и този път не беше изключение.

Паралели между интервюто с Мартин Колев и интервюто с Елена Павлова? Нещо чисто човешко: и при двамата е имало продължително и донякъде мрачно прекъсване в творческата работа, но и при двамата в края на краищата са надделели талантът и горящата енергия да се занимават с онова, което искат най-много. За справка обърнете внимание на историята около превода на „Слепоглед“ (за мен триумф на човека над обстоятелствата, но вие преценете сами).

Епизодът ще излезе в подкаста някъде през идната седмица. В суров вид този се получи малко над час, а постпродукцията е бавна и продължителна работа. Междувременно искам да благодаря и на дарителите на радио „Сборище на трубадури“ във и извън Patreon, без които щях да се чувствам малко по-безотговорно към цялото начинание. Едната истина е, че средствата от тяхното покровителство буквално вдъхват живот на идеята и ѝ позволяват да укрепва помалко, но забележимо, с по-добри микрофони днес, с по-качествено музикално оформление утре. Другата е, че статистиките за слушаемост са студено и безлично нещо, но когато човек върши нещо за някого, и се очаква да го върши добре, това са най-хубавите възнаграждение и мотивация.


30.08.2019 г.

Раздаване – на 20 безплатни бройки от е-книга




БЕЛЕЖКА от 11 ноември 2019 г.: Току-що получих известие, че и вторите 20 безплатни бройки (прочетете по-долу, ако не сте сигурни за какво говоря) са изчерпани. Рестартирах брояча на кода за безплатно изтегляне за трети път. Честита Коледа и благодаря, че проявявате интерес към романа ми. Надявам се да се видим за следващия :)

Наскоро завърших изграждането на електронната книжарница на издателство „Ерго“ и ми трябваше е-книга за изпитания в реални условия.

Веднъж вече обявявах в Туитър и Фейсбук, че предлагам код за 100% отстъпка от цената на първия ми роман в замяна на малко помощ от читателите, за да се изловят нередностите и проблемите по книжарницата, и имаше хора, които се отзоваха. Благодаря!

Кодът важеше за 20 човека (след което става неактивен). Рестартирал съм брояча и вече може да се използва от още 20 човека.

Който и да си, където и да се намираш, надявам се да попаднеш тук, докато все още има безплатни бройки от е-книгата. Ако няма и не можеш да си я позволиш, но въпреки всичко много я искаш – пиши ми. Ако си я изтеглил и прочел – остави коментар.

Книгата е смесица от криминале, соц.-ноар и алтернативна история. Последното означава, че нещата не са се развили така, както си знаем от учебниците по история. В края на 50-те години София е по-мрачно място, но комунизмът си е все така жизнерадостен и натраплив. Толкова натраплив, че ти се иска да му разбиеш зъбите. Или да се скриеш някъде, за да изпушиш една цигара на спокойствие. Лейтенант Руслан Кригер умее най-добре второто и се старае да не стане жертва на първото. Защото е част от системата. Защото му е писнало от нея. А в отдела, който ръководи, има толкова съмнителни неясноти, колкото и секретни тайни. На всичко отгоре един труп го въвлича в разследване, което по никакъв начин не знае как да доведе до успешен край.

Използвай кода JRBTBNRW при финализиране на поръчката и вземи „Отдел „И“ без пари. Все още е любимият ми роман. Сигурен съм, че поне за няколко часа ще успее да те позабавлява, стига да обичаш заплетени трилъри и не се даваш лесно на необяснимото.

15.08.2019 г.

Star Trek: Discovery – реконфигурация на наратива



Това е най-трудният Трек, който съм гледал. Още когато в Netflix от Star Trek: Discovery (или както е кръстен в Уикипедия: „Стар Трек: Дискавъри“) започнаха да излизат серия по серия, придобих усещането, че нещо не е наред. Тогава почти незабавно в интернет заваляха и противоречивите отзиви, негативните – забележимо произлизащи от фенове с малко по-десни убеждения, както и от традиционни "треки-та", повечето от тях вероятно надхвърлящи 40-те си години и на път да се мумифицират заедно с детските си спомени, вкокалени убеждения и предпочитания. С последните можех да се идентифицирам. Тоналността, дори цветовата гама на всички досегашни сериали във франчайза са различни от тези в „Дискъвъри“. Някъде по това време започнаха да сравняват сериала и с The Orville (Уикипедия: „Орвил“), излъчван и по Fox у нас, което наистина беше много мило от тяхна страна и ужасно се радвах, че мога да го гледам, дори и с няколко епизода закъснение. „Орвил“ е друга история и сравненията не бяха заслужени, но много приличаше на „трек“, главно защото самият Сет Макфарлън е почитател на наследството на Джийн Родънбери и въпреки комедийните залитания работата му в началото там е едно трогателно любовно писмо до идеята за космическия кораб „Ентърпрайз". Като се изключи това, много се съмнявам и на Макфарлън да му е било приятно, че го сравняват с „Дискъвъри“, често пъти по креслив и тесногръд начин, с което нанасяха поражения и на неговия сериал, и на „оторизирания“, лицензиран трек на CBS.

Защо ми беше трудно да го гледам в действителност обаче? В средата на първи сезон ми беше дошло до гуша от неминуеми заплахи, завършващи с пълна несигурност в края на всеки епизод, от напрегнати, емоционални диалози, осъвременени схващания за достойно поведение в Звездната флота под формата на „вулкански поздрави“ (навика на вулканците да откриват огън без предупреждение при среща с клингонски кораби), от графични сексуални междувидови сцени, от тъмнина, тъмнина, тъмнина, от липса на оптимизъм, от липса на откривателски дух, от липса на наивитет и почуда пред голямото неизвестно, наречено открит космос, и вълнуващите новости, които чакат да бъдат открити в него, от леко съмнителните научни, в контекста на научнофантастичното, идеи за спори и гъби, с чиято помощ може да се пътува със скорост, по-голяма от светлината (по неприемливост концепцията се доближава до мидихлорините на Лукас). Когато подновиха излъчването на втората част на първи сезон, дори не си направих труда да си подновя абонамента за Netflix. Дотук поне „Бойна звезда „Галактика“ ми се струваше много по-успешен, оригинален и въздействен в контекста на милитъри sci-fi-а.


Последва дълга пауза, в която старателно избягвах „Стар Трек: Дискъвъри“. Защо? Притесняваше ме, че не признавам пред себе си едно: собствените си предубеждения.

Исторически погледнато, сериалите във вселената на Стар Трек почти винаги са започвали трудно (понякога и завършвали безславно като TOS, 1966-1969, първия от тях), докато напипат правилния тон, развият персонажите, легнат на сърцето на зрителя и изчистят допуснатите грешки. И винаги са се издигали на високо ниво (дори TOS, който пък като бомба със закъснител предизвиква сензация години след спирането на излъчването му). Още веднъж от историческа гледна точка тези сериали са се занимавали с трудни теми, пристъпвали са там, където „никой човек не е пристъпвал преди това“ – първата междурасова целувка на телевизионен екран, първия леко феминизиран капитан с предпочитания към чая „Ърл грей“, първата жена капитан на космически кораб. Никой не обича промените. Внушават инстинктивно усещане за опасност и реакцията е остра и враждебна.

А „Стар Трек: Дискъвъри“ може би чупи всички рекорди в това отношение с – гей и лезбиън персонажи, гей семейни взаимоотношения (в отсъствието на традиционни такива), покварени и физически манипулирани до самото им ДНК мъжки персонажи от крайно ненадежден и отблъскващ, в никакъв случай симпатичен характер, вече споменахме „вълшебните“ спори, спомагащи придвижване, по-бързо от светлината, и короната на смелостта: централен герой чернокожа жена на име Майкъл Бърнам.

Последното е много съществен елемент, защото западната разказваческа традиция поставя в центъра на историята героя от мъжки пол. На жените в тази традиция са отредени ролите на съблазнителки, жертви или богини (в този случай извисени до такава степен, че са мотивационен елемент или още по-лошо – награда). Жените са от Венера, мъжете са от Марс. Когато замениш пола на главния герой в един наратив, трябва или да му присадиш способности и подбуди – органичния двигател на наратива – от другия пол, или по-естественото: да реконфигурираш наратива по силата на способностите и подбудите на пола, с който боравиш. Тук вече стана малко техническо, така че внимавайте само още за секунда: Зловредните и закостенелите традиции (например неравноправието) се преодоляват трудно, защото са наложени от силата. Ефективният способ за борба срещу тях са провокацията, безкомпромисността, разчупването на парадигмите, директната конфронтация с предубежденията, включително случаи на огледално поведение, в резултат на което доскоро доминиращата страна е поставена в позицията да опита от собственото си лекарство. Това е най-ефективният и бърз начин да елиминираш несправедливостта, да неутрализираш причините за изпадането в подчинено положение. Равноправието и свободата са крехки неща и винаги са под заплахата някой да наруши красотата на уравнението с груба сила и безпринципно потъпкване на правилата. Борбата е вечна и понякога някоя от страните я губи за години и векове.


Майкъл Бърнам доминира почти абсолютно наратива в първи и втори сезон на „Стар Трек: Дискъвъри“. Замисълът и стратегията на създателите на сериала ми бяха ясни още от самото начало и разбирах необходимостта и предисторията им. Но не това беше причината да изпитвам съпротива, а нещо, което споменах по-горе – качествената реконфигурация на наратива, в която все още имаше примеси от традиционния му вид по силата на огледалното противодействие. Което започна да ми става толкова по-ясно, колкото по-навътре навлизах в историята, когато след дългата пауза все пак продължих да гледам остатъка от първи сезон и междувременно излезлия втори. До този момент „пътят на героя“ си оставаше традиционен, но демонстративно враждебен. Това не е приятно, когато познаваш в детайли този път и изведнъж се оказваш свидетел на деконструкция, която повече прилича на лошо изпълнено музикално произведение. Последното, което ме убеди, че си заслужава да изгледам двата сезона докрай, беше внезапното просветление, че буквално подценявам продуцентите и сценаристите на сериала – логичното заключение, отвъд предубежденията, че дори да е възможно създателите му да са бунтовници и смутители на реда, това не ги прави по-малко талантливи, способни и умни. Едва тогава започнах да оценявам истински каква комплексна работа се извършва и от колко променливи зависи зрелището пред очите ми. Едва тогава започнах да виждам по-ясно и как – независимо поради каква причина, защото междувременно първоначалните шоу-рънъри на „Стар Трек: Дискъвъри“ Гретхен Бърг и Аарон Харбъртс са уволнени по време на продукцията на втория сезон – сериалът укрепва и по-уверено и по-органично си позволява да се отдаде на наративна композиция, която не само се отделя от традиционното, но отново и отново доказва, че работи не по-зле и естетически удовлетворително от него. Новият Трек ми стана интересен! Новият Трек става за гледане и с добавката на съвременните CGI технологии и потенциала в тях – нещо, което почти винаги е куцало досега на франчайза – му предстои да се превърне в следващата класика в поредицата.


Все още има твърде много неизвестни. Накъде ще поеме трети сезон? Видяното досега навежда на мисълта – накъдето си поиска. Както казва по този повод Алекс Кърцман, който понастоящем е шоу-рънър заедно Брайън Фулър: „Всичко е възможно в света на Трек.“ (Anything is possible in the world of Trek.) Изгледайте и съпътстващите миниепизоди Star Trek: Short Treks, особено Calypso и The Escape Artist и ще се убедите в това.

28.07.2019 г.

Отдел „И“ в електронен формат





След почти четири години първият ми роман Отдел „И“ вече може да бъде купен и в електронен формат. Намерете го в Smashwords, Rakuten Kobo или Apple Books. Ако сте харесали (или не сте харесали) страницата ми във Фейсбук, в този пост има код, с който можете да купите електронната книга от Smashwords само за $1.

Корицата е съвсем нова в сравнение с тази на хартиеното издание на изд. „Ерго“. Възможно е из електронния текст да се спотайват грешки. В края на книгата съм указал електронна поща, на която ще се радвам да ми пишете, за да мога да ги поправя.

За романа има няколко различни схващания, но специално за електронната версия се опитах да напиша нещо ново и максимално точно, поне според мен:

Всичко започва в края на ноември 1957 г., когато младият Руслан Кригер, заместник-началник на столичен отдел, толкова секретен, колкото и свръхестествено невероятен, прави поредица от смущаващи фотографии на съветски разузнавачи сред есенната добруджанска пустош. Щрак. Прерязан от автоматичен откос мъж с изкривени очила с рогови рамки. Щрак. Пръснат мозък по стената и тяло на едър като горила мъж в цивилни дрехи със смешна кройка от есенната колекция на Главное разведывательное управление. Кригер владее до съвършенство две неща -- да бъде вечната издънка в отдела, който ръководи в отсъствието на отстранения си пряк началник, и да се скатава от всяка отговорност във висшата йерархията на народната власт. Този път обаче е различно. Някой в тази йерархия е оставил още един несанкциониран труп след себе си в Банишора и го е вписал във ведомостите на отдела. Някой играе двойна игра под носа му и нищо -- дори поредното разжалване, изненадващите удари по тила, привикванията при началството и играта на котка и мишка с всевиждащите очи на Партията -- не може да спре Кригер да изрови неприятната истина и да подреди по правилния начин изкусно разместените парченца на нелицеприятния ребус, наречен следвоенна България.




24.07.2019 г.

Човекът, който редактира единствената радиопиеса на Радичков



Казва се Ина Вълчанова и е гост в предаването ми по радио „Сборище на трубадури“. Предаване и радио в днешно време са разтегливи понятия, поне в традиционния им смисъл, но не по-малко съдържателни. Например „предаване“ означава и „подкаст“, който може да се слуша по всяко време, дори на екскурзия в най-гъстата гора на планетата. Думата „радио“ пък е стъпила в интернет и се излъчва 24-часово.

Работата с такъв тип медия е по-трудна, отколкото изглежда. Носи ми нещо допълнително – знания, лично предизвикателство, опит и преживявания – освен заниманията с програмиране, уеб и най-сетне литературната редакторска работа – основите, върху които изграждаме вече сравнително познатото като списание, а сега и като радио „Сборище на трубадури“.

„Хост/Гост“ е експерименталната ми площадка и ме забавлява всеки път. Опитвам се да не го показвам пред гостите, с които разговарям, но сигурно си личи 🙂 Има го в Spotify, Google Podcasts, Apple Podcasts и отделните епизоди могат да се изтеглят директно в MP3 формат. Днес обаче ми хрумна, че съм абониран за един милион най-различни канали в YouTube, сред които и не един покаст, така че нищо не пречи и Сборището да се присъедини към глобалния разговор. Малък български подкаст, произлизащ от списание с голямо сърце и страхотни съставители, сътрудници и читатели, без които нямаше да просъществува и две седмици (но вече гони десетата си година).

Разговорът ми с Ина е тук:


14.01.2018 г.

Е-книги за 17 милиона евро



Идеите са безплатни. Но книгите не са. Да поправим тази несправедливост.

Предпоставката е, че са абсолютно наложителни две неща:
  • българската книга да бъде подкрепяна в собствената си страна
  • книгите да бъдат достъпни за повече хора в България
Ако дотук сме съгласни, нататък е лесно. Ето моята луда идея за бъдещето на книгата в България и ще се радвам, ако и вие споделите каква е вашата -- не забравяйте, че сме ограничени единствено от въображението си и друг плаща сметката, така че... смело напред!

Ами ако правителството осигури 17 милиона евро за българските книги?

  1. Една от най-големите финансови пречки при издаването на книга е отпечатването, разбира се. Няма проблеми! Имаме технологията на електронните книги, възприемаме я и вече разполагаме с неограничен тираж на минималната цена за оформление във формат EPUB.
  2. За издаването на една електронна книга определяме щедрите €250 за редактор + €250 за коректор + €250 за корица + €250 за оформление = €1 000. Ако си мислите, че това е справедливо заплащане, сте прави.
  3. В България има най-малко 250 издателства (знаете, въображението ни не е ограничено от точните цифри), всяко издателство получава субсидия от €12 000 за издаването на 12 книги от български автори за календарната година = €3 000 000. Нещата ескалираха бързо, нали? Чакайте да видите.
  4. България има 7 милиона жители. Всеки от тях получава от мобилния си оператор право на два есемеса на минимална цена (днес съм в отлично настроение, цена на SMS -- 10 ст., защото мобилните ни оператори са родолюбци), с които може да изтегли две български електронни книги по негов избор от любимата си електронна книжарница.
  5. Всяка изтеглена книга струва по €1, което държавата покрива.
  6. Държавата е намалила ДДС върху българската книга (мислехте, че съм забравил за това, нали, но не съм), така че любимата ви електронна книжарница си удържа любимата такса продажба и до издателите достига допълнителен стимулиращ приход.
  7. 7 милиона мишлета са равни на 14 милиона продадени книги и максимум €14 000 000 държавна субсидия само за да бъдем читатели, което е почти нечувано, освен ако вече нямате едно от онези полезни неща, наречени карта за библиотеката, и ви е ясно защо таксата за нея е само пет лева годишно.
  8. Крайна цена на операцията: €17 000 000 държавна субсидия за една по-умна и просветена нация.
  9. Годишно издадени книги: 3000. Средно разпределение на издателство в брутни продажби преди посредник и данъци: €14 000 000 / 250 издателства = €56 000 на издателство годишно от продажби. Нужно ли е да споменаваме, че на издателствата ще се налага да подбират и да си вършат работата съвестно, за да се продават тези книги?

Има само няколко допълнителни правила, които издателите трябва да спазват

  • За една календарна година след издаването на всяка от 12-те книги, те могат да бъдат продавани и по редовен начин, но цената им не може да надхвърля €1 (ако са ви свършили двата SMS-а, можете да си я купите или да я подарите на преференциална цена €1).
  • След изтичането на календарната година от издаването на всяка от 12-те книги, издателството има право да повиши цената ѝ по собствена преценка.
  • [измисли начин издателствата да не продават книги с обем от десет машинописни страници, за да гушнат хилядата евро, но това би било глупаво, ако искат някой да купува тези книги и да се доберат до пълните €56 000, прав ли съм, прав съм, нали, хората са добри по природа?]

3000 книги са много

Да, ужасно, нереалистично, сюрреалистично много. Дори като приспаднем стихосбирките, сборниците с разкази, романите, повестите, антологиите, упътванията за затваряне на зимнина, гъбарство, ловджийство,  градинарство, земеделие, начини за забогатяване, учебниците по ядрена физика, читанките за първолаци с интерактивни илюстрации (сега онези €250 за оформление не ви се виждат твърде много, предполагам), детските книжки, дисертациите, изследванията на краеведите от Северозападна България, мемоарите ви, наръчника ви за отслабване с каланетика, йога и ароматерапия, теистичните, атеистичните и агностичните трактати на философите, финансовите теории на прагматиците, новите теории на социолозите, последните открития на археолозите, изследванията на историците и колонките с цифри на статистиците. Да не забравяме разследванията на журналистите и биографиите на спортистите!

Всъщност мисля, че 3000 са повече от достатъчно

Но кой знае. По-важното е, че стигат за здравословна пазарна конкуренция, в която ще се открояват бисерите и бестселърите, шедьоврите и истинското знание. Само за 17 милиона евро, които няма да излязат от моя джоб.

Каква е вашата идея за бъдещето на книгата в България?

23.03.2017 г.

Интервю по програма „Хоризонт“




В сутрешното предаване „Преди всички“ от 23 март 2017 г., 9:45 ч. По повод премиерата на книгата „Машина за истории“, антология с наградени фантастични разкази в конкурса „Агоп Мелконян“ 2012-2016.