15.08.2019 г.

Star Trek: Discovery – реконфигурация на наратива



Това е най-трудният Трек, който съм гледал. Още когато в Netflix от Star Trek: Discovery (или както е кръстен в Уикипедия: „Стар Трек: Дискавъри“) започнаха да излизат серия по серия, придобих усещането, че нещо не е наред. Тогава почти незабавно в интернет заваляха и противоречивите отзиви, негативните – забележимо произлизащи от фенове с малко по-десни убеждения, както и от традиционни "треки-та", повечето от тях вероятно надхвърлящи 40-те си години и на път да се мумифицират заедно с детските си спомени, вкокалени убеждения и предпочитания. С последните можех да се идентифицирам. Тоналността, дори цветовата гама на всички досегашни сериали във франчайза са различни от тези в „Дискъвъри“. Някъде по това време започнаха да сравняват сериала и с The Orville (Уикипедия: „Орвил“), излъчван и по Fox у нас, което наистина беше много мило от тяхна страна и ужасно се радвах, че мога да го гледам, дори и с няколко епизода закъснение. „Орвил“ е друга история и сравненията не бяха заслужени, но много приличаше на „трек“, главно защото самият Сет Макфарлън е почитател на наследството на Джийн Родънбери и въпреки комедийните залитания работата му в началото там е едно трогателно любовно писмо до идеята за космическия кораб „Ентърпрайз". Като се изключи това, много се съмнявам и на Макфарлън да му е било приятно, че го сравняват с „Дискъвъри“, често пъти по креслив и тесногръд начин, с което нанасяха поражения и на неговия сериал, и на „оторизирания“, лицензиран трек на CBS.

Защо ми беше трудно да го гледам в действителност обаче? В средата на първи сезон ми беше дошло до гуша от неминуеми заплахи, завършващи с пълна несигурност в края на всеки епизод, от напрегнати, емоционални диалози, осъвременени схващания за достойно поведение в Звездната флота под формата на „вулкански поздрави“ (навика на вулканците да откриват огън без предупреждение при среща с клингонски кораби), от графични сексуални междувидови сцени, от тъмнина, тъмнина, тъмнина, от липса на оптимизъм, от липса на откривателски дух, от липса на наивитет и почуда пред голямото неизвестно, наречено открит космос, и вълнуващите новости, които чакат да бъдат открити в него, от леко съмнителните научни, в контекста на научнофантастичното, идеи за спори и гъби, с чиято помощ може да се пътува със скорост, по-голяма от светлината (по неприемливост концепцията се доближава до мидихлорините на Лукас). Когато подновиха излъчването на втората част на първи сезон, дори не си направих труда да си подновя абонамента за Netflix. Дотук поне „Бойна звезда „Галактика“ ми се струваше много по-успешен, оригинален и въздействен в контекста на милитъри sci-fi-а.


Последва дълга пауза, в която старателно избягвах „Стар Трек: Дискъвъри“. Защо? Притесняваше ме, че не признавам пред себе си едно: собствените си предубеждения.

Исторически погледнато, сериалите във вселената на Стар Трек почти винаги са започвали трудно (понякога и завършвали безславно като TOS, 1966-1969, първия от тях), докато напипат правилния тон, развият персонажите, легнат на сърцето на зрителя и изчистят допуснатите грешки. И винаги са се издигали на високо ниво (дори TOS, който пък като бомба със закъснител предизвиква сензация години след спирането на излъчването му). Още веднъж от историческа гледна точка тези сериали са се занимавали с трудни теми, пристъпвали са там, където „никой човек не е пристъпвал преди това“ – първата междурасова целувка на телевизионен екран, първия леко феминизиран капитан с предпочитания към чая „Ърл грей“, първата жена капитан на космически кораб. Никой не обича промените. Внушават инстинктивно усещане за опасност и реакцията е остра и враждебна.

А „Стар Трек: Дискъвъри“ може би чупи всички рекорди в това отношение с – гей и лезбиън персонажи, гей семейни взаимоотношения (в отсъствието на традиционни такива), покварени и физически манипулирани до самото им ДНК мъжки персонажи от крайно ненадежден и отблъскващ, в никакъв случай симпатичен характер, вече споменахме „вълшебните“ спори, спомагащи придвижване, по-бързо от светлината, и короната на смелостта: централен герой чернокожа жена на име Майкъл Бърнам.

Последното е много съществен елемент, защото западната разказваческа традиция поставя в центъра на историята героя от мъжки пол. На жените в тази традиция са отредени ролите на съблазнителки, жертви или богини (в този случай извисени до такава степен, че са мотивационен елемент или още по-лошо – награда). Жените са от Венера, мъжете са от Марс. Когато замениш пола на главния герой в един наратив, трябва или да му присадиш способности и подбуди – органичния двигател на наратива – от другия пол, или по-естественото: да реконфигурираш наратива по силата на способностите и подбудите на пола, с който боравиш. Тук вече стана малко техническо, така че внимавайте само още за секунда: Зловредните и закостенелите традиции (например неравноправието) се преодоляват трудно, защото са наложени от силата. Ефективният способ за борба срещу тях са провокацията, безкомпромисността, разчупването на парадигмите, директната конфронтация с предубежденията, включително случаи на огледално поведение, в резултат на което доскоро доминиращата страна е поставена в позицията да опита от собственото си лекарство. Това е най-ефективният и бърз начин да елиминираш несправедливостта, да неутрализираш причините за изпадането в подчинено положение. Равноправието и свободата са крехки неща и винаги са под заплахата някой да наруши красотата на уравнението с груба сила и безпринципно потъпкване на правилата. Борбата е вечна и понякога някоя от страните я губи за години и векове.


Майкъл Бърнам доминира почти абсолютно наратива в първи и втори сезон на „Стар Трек: Дискъвъри“. Замисълът и стратегията на създателите на сериала ми бяха ясни още от самото начало и разбирах необходимостта и предисторията им. Но не това беше причината да изпитвам съпротива, а нещо, което споменах по-горе – качествената реконфигурация на наратива, в която все още имаше примеси от традиционния му вид по силата на огледалното противодействие. Което започна да ми става толкова по-ясно, колкото по-навътре навлизах в историята, когато след дългата пауза все пак продължих да гледам остатъка от първи сезон и междувременно излезлия втори. До този момент „пътят на героя“ си оставаше традиционен, но демонстративно враждебен. Това не е приятно, когато познаваш в детайли този път и изведнъж се оказваш свидетел на деконструкция, която повече прилича на лошо изпълнено музикално произведение. Последното, което ме убеди, че си заслужава да изгледам двата сезона докрай, беше внезапното просветление, че буквално подценявам продуцентите и сценаристите на сериала – логичното заключение, отвъд предубежденията, че дори да е възможно създателите му да са бунтовници и смутители на реда, това не ги прави по-малко талантливи, способни и умни. Едва тогава започнах да оценявам истински каква комплексна работа се извършва и от колко променливи зависи зрелището пред очите ми. Едва тогава започнах да виждам по-ясно и как – независимо поради каква причина, защото междувременно първоначалните шоу-рънъри на „Стар Трек: Дискъвъри“ Гретхен Бърг и Аарон Харбъртс са уволнени по време на продукцията на втория сезон – сериалът укрепва и по-уверено и по-органично си позволява да се отдаде на наративна композиция, която не само се отделя от традиционното, но отново и отново доказва, че работи не по-зле и естетически удовлетворително от него. Новият Трек ми стана интересен! Новият Трек става за гледане и с добавката на съвременните CGI технологии и потенциала в тях – нещо, което почти винаги е куцало досега на франчайза – му предстои да се превърне в следващата класика в поредицата.


Все още има твърде много неизвестни. Накъде ще поеме трети сезон? Видяното досега навежда на мисълта – накъдето си поиска. Както казва по този повод Алекс Кърцман, който понастоящем е шоу-рънър заедно Брайън Фулър: „Всичко е възможно в света на Трек.“ (Anything is possible in the world of Trek.) Изгледайте и съпътстващите миниепизоди Star Trek: Short Treks, особено Calypso и The Escape Artist и ще се убедите в това.

0 коментара:

Публикуване на коментар